Защо проявяваме деструктивен инат?
създател:Нина Илиева
посетител източник: Българска школа по психоанализа
Инатът се дефинира като безсмислено твърдоглавие или настойчиво гледище за нещо без съображение. В взаимозависимост от посоката,в която се насочва, може да е конструктивен или деструктивен. Градивен е, когато се употребява с цел да си помогнем или да подобрим метода си на живот. Деструктивен е, когато дейностите ни са против самите нас. В актуалната публикация ще прегледам аргументите за проявата на втория вид дебелоглав.
Много постоянно в своето всекидневие човек е очевидец или той самият изпада в положение на безсмислено твърдоглавие да вземем за пример, когато не приема гледната точка на другите, не търси други гледни точки, съпротивлява се и не подхваща дейности. Причините за това държание при другите хора може да са разнообразни – разследване на нерешителност, неспособност за отстояване на позиция, несамостоятелност, колебливост, мързел.
Инатът може да е опълчване на другите и желанието да се покаже, че никой не може да го принуди да извърши това, което изрично не желае. Ако някой непосредствено или косвено му постанова своите стремежи, той стартира да се опълчва т.е. схваща, че това не е негова нужда и стартира да се съпротивлява. Когато индивидът е наясно със себе си, със своите потребности, тогава аргументирано ще отстои позиция. Но, когато не знае какво желае, то не може да се обоснове. В такива случаи постоянно е по-лесно да се прояви дебелоглав.
Има хора, които постоянно са несъгласни с другите, опонират или са в спор с тях. Тук също може да се приказва за демонстрация напук. Причината може да е това, че желаят да са център на внимание, да се покажат като мощни. Ако човек не е наясно с потребностите си, само че си е определил цел и подхваща стъпките, с цел да я реализира, тогава също може да се приказва за дебелоглав. Например, когато мъж ремонтира етажерките у дома, изхожда от своя опит и прави това, което му е познато. Целта му е да ги оправи качествено. Съпругата му дава разновидности /според нейния опит/ по какъв начин може да се оправи по-лесно, само че той не ги приема. Упорито упорства за неговия метод, който се оказва по-труден, даже мъчителен за него. В този случай задачата е изпълнена, само че не е ясна главната нужда – да се хареса на жена си, да се покаже като мъж, който схваща от всичко.
Предпоставките за демонстрация напук може да се търсят в процеса на развиване. Те са разследване на неуважение на детските стремежи, ползи, ограничение на самостоятелността, свръх условия, вследствие на прекомерна родителска амбициозност.
Много родители дефинират децата си като инати, тъй като плачат, не желаят да се хранят, скачат по леглото преди да заспят и така нататък Не се замислят, че е допустимо детето да плаче, тъй като желае да го гушнат, или отблъсква лъжицата с храна, тъй като не е гладно, или има потребност от придвижвания преди да заспи и така нататък В доста обстановки родителите карат детето да прави неща, които то не желае. Съпротивата му против това се дефинира от тях като демонстрация напук. Тук може да се каже, че в сходни обстановки детето по-скоро отстоява своите стремежи, в сравнение с, че се инати. Ако за него е по-важно да се потвърждава и да получава внимание, без значение от наказването, то ще се опълчва за щяло и нещяло и ще пораства със съзнанието, че е неприятно и дебелоглав.
Проявите напук може да са в резултат на незадоволяването на детските потребности или прищявки. Много постоянно сме били очевидци на деца, които се сърдят, плачат и викат пред магазина, настоявайки да им бъде купена избрана играчка. Родителят се тормози какво ще си кажат за него хората и задоволява каприза на детето, с цел да спре плачът. Така последователно то построява подобен модел на държание, когато желае да бъде задоволена избрана негова потребност. Ако родителите са задоволявали капризите на детето, а не неговите потребности, тогава по-често се следят сходни прояви напук.
Въпреки всичко, това, което в множеството случаи ни се коства каприз или дебелоглав, най-често е опит, от страна на детето, да бъде без значение и да утвърди границите на личността си. Към края на първата година на децата стартират да опитват с опциите си. Едновременно с това стартират и изпитите на нашето родителско самообладание. Мъничето си мисли - " Ще мога ли да подвигна тази чаша напълно самичък? ", а през нашата глава минава най-вероятно мисълта - " Ще я изпусне ли на земята и дали ще се залее, дали ще се счупи, да не се пореже? ". Това са ежедневни дребни провокации, случки, които за двете участващи страни наподобяват напълно друго. Най-лесното е да ограничим общото пространство, като вдигнем на високо или приберем всички рискови, тежки или чупливи предмети, оставяйки детето да опитва. Когато му дадем повече независимост на деяние или, в случай че нещо не му е разрешено да му разбираем за какво – по този начин сигурно няма да предизвикваме неправилен дебелоглав и доста по-рядко ще се чува думичката " НЕ ". По този метод детето се самоутвърждава, добива убеденост в себе си, увереност, упоритост за реализиране на задачите – качества, които са извънредно значими за одобряване на неговата персона.
В ранните прояви на образуване самосъзнзнието на детето и първите опити за доказване на личното Аз са свързани с чести прояви на опълчване с другите – това е най-силно изразено към третата година, дефинира се като фаза на отрицанието, като стадий от построяването на Аза. Около третата година то е в положение единствено да прави обикновени дейности, свързани с битовото му самообслужване, да доближава до обичаните играчки и така нататък Тогава стартира да счита, че е към този момент огромно, самостоятелни и свободно от волята на възрастния. Иска да се разпорежда с всички и за всичко – би трябвало да му се подчиняват братя, сестри, родители. Появилото се предпочитание да е огромно и стремежът към доказване на това, го довеждат до редица спорове, които водят до триумфи или разочарования, при одобряване на правото му на лична самостоятелност.
Неподчинението и опълчването на детето е подбудено от желанието му да се усети като свободно и без значение от другите. Когато родителите го поучават, не разрешават или санкционират за осъществяването на избрани дейности, детето се опълчва с крясъци на отегчение и рев. Противоречията сред условията на възрастните и желанията му водят до непокорство и твърдоглавие, блян да упорства на своето. То стартира да крещи, да тропа с крайник, да се търкаля по пода и така нататък За всяка властническа демонстрация и наложена воля над личността му има своя отговор – крещи, вика, плаче. Този вид държание може да е защитна реакция против незачитането на правото му на автономия.
В процеса на развиване, при различия с възрастните, детето се научава да отстоява своите права. Първоначално това може да е съпроводено с дебелоглав и отвращение да разбере гледната точка на другия. Сърди се, наскърбява, бие се и изрично упорства за своето, или прибягва до фразата „ баща ми го сподели ". Тези прояви също може да се прегледат като дебелоглав, само че те са съпътстващи естественото развиване и са свързани с егоцентризма. Постепенно детето стартира да отстоява своята позиция с разговор, употребявайки причини и доказателства.
Всеизвестна е българската поговорка " Запънал се като магаре на мост ". Така хората дефинират човек, който е дебелоглав, неотстъпчив. В своето всекидневие всеки е имал такова държание в една или друга обстановка, само че когато деструктивният дебелоглав стане личностна характерност, е хубаво да се замислим каква може да е повода да постъпваме по този метод.
